1789 г.



Роден е Васил Евстатиев Априлов – български просветен деец и книжовник. Учи в Москва, завършва гимназия в Брашов, Румъния. От 1807 г. до 1809 г. следва медицина във Виена. От 1811 г. живее в Одеса, където е търговец. Включва се активно в обществения, културния и политическия живот на възрожденските българи. Васил Априлов има голям принос за развитието на модерната българска просвета и книжнина. Инициатор е за създаването на Габровското светско взаимно училище през 1835 г. По негово настояване български младежи са изпращани да се учат в Русия. Априлов е един от първите книжовници, които осъзнават необходимостта от създаване на единен български език. Той предлага за основа на литературния език да се вземе източнобългарското наречие. Настоява за въвеждането на българския език в църковното богослужение и за замяната на гръцките свещеници с български. Събира народни песни. Автор е на редица трудове и статии, по-важни от които са: "Българските книжици, или на кое словенско племе собствено принадлежи кириловската азбука?" (1841 г.), "Денница на новобългарското образование" (1841 г.) и "Допълнение към книгата: "Денница на новобългарското образование" (1842 г.).

През 1847 г. оставя на габровци значителна сума за строеж на ново училище (днес Априловска гимназия). Умира в Галац на път за Одеса.

1848 г. Умира Христаки Павлович – български учител и книжовник. Учи в Рилския манастир, Мелник, Сяр (1825 г. – 1830 г.). Заедно с местния учител Ем. Васкидович превръща Свищов в просветен център. Христаи Павлович основава елино-българско училище през 1831 г., съставя и печата учебници и други. Автор е на книгите: "Аритметика" (1833 г.), "Месяцослов" (1833 г.), "Първа бълг. граматика" (1836 г.), "Царственик" (Паисиева история, 1844 г.) и други.

1867 г. Четата на Панайот Хитов води сражение с турска потеря. Панайот Иванов Хитов е български революционер. През 1858 г. се присъединява към хайдушката дружина на Г. Трънкин, като след смъртта на войводата сам я оглавява. Под въздействието на Г. С. Раковски възприема четническата тактика. През 1864 г. заедно с Коста войвода организира чета в Сърбия. Преминава в България, но близо до Пирот четата е разгромена от турските власти. Успява да се прехвърли в Сърбия, където е арестуван. След като е освободен, заминава за Румъния. Там е избран за първостепенен войвода в образуваното от Г. С. Раковски Върховно народно българско тайно гражданско началство. През 1869 г. се установява в Румъния, където поддържа тесни връзки с Васил Левски и Любен Каравелов. На Общото събрание на БРЦК, през пролетта на 1872 г., е избран за член на комитета. Участва активно в дейността на БРЦК и след смъртта на Васил Левски. Председател е на Общото събрание на комитета през август 1875 г., когато се взема решение за подготовка на въстание в България. По време на Сръбско-турската война 1876 г. ръководи голяма чета. През Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. организира чета в Еленско. След Освобождението се връща за кратко в родния си град, а от 1881 г. до 1883 г. е околийски началник на гр. Кула. Включва се в движението за обединяване на Източна Румелия и Княжество България. Провъзгласява Съединението 1885 г. в Сливен. Участва в Сръбско-българската война 1885 г. След войната се установява да живее в Русе. В периода 1890-1892 г. е депутат в VI Народно събрание. Панайот Хитов е председател на Русенското поборническо-опълченско дружество и на Македоно-одринското дружество в Русе. Публикува спомените си "Моето пътуване по Стара планина и животоописание на некои български стари и нови войводи".

1867 г. Умира Иван Селимински – български публицист, писател, философ, основоположник на материалистическото направление в българската философия. Учи в килийно училище в родния си град, в гръцката гимназия в Кидония, Мала Азия (1817 г. – 1821 г.). През 1821 г. се установява в Атина. Постъпва в армията и е във връзка с ръководителите на гръцкото освободително движение. До 1825 г. е частен учител в Брашов. От 1825 г. до 1830 г. е в Сливен, където открива частно училище. Основава тайно “Народно братство”, чиято цел е да подготви народа за въстание. През 1827 г. създава подобно дружество и в Шумен. След Руско-турската война (1828 г. – 1829 г.) заминава за Румъния. Установява се в Галац, където развива активна обществена и културна дейност. Завършва медицина в Атина през 1844 г. Специализира в Италия през 1845 г. Лекар е в Браила, Букурещ, Калараш. По време на Кримската война (1853 г. – 1856 г.) организира български доброволен отряд в помощ на руските войски. Участва в борбата за църковна независимост и в просветното движение. Около 1863 г. пътешества из Чехия, Германия, Франция. Завещава състоянието си за издръжка на българи, които следват в чужбина. Най-важен дял от литературното дело на Селимински заемат мемоарите му – “Исторически спомен”. Писани са на гръцки език през 1855 г. – 1857 г. след неуспеха на Кримската война. В мемоарите е проследена съдбата на българския народ от падането му под османско иго до средата на ХIХ в., Българското възраждане, подчертана е пагубната роля на фанариотското духовенство. В периода 1843 г. – 1864 г. пише произведения по въпроси на религията и брака – “Религията, духовенството и черковния въпрос”, “Произход на религиите”, “Основен икономически и нравствено-обществен закон”, “Духовното съсловие и неговият произход”, “Историческа студия”, “За брака” и други. Кореспонденцията му съдържа писма до В. Априлов, П. Берон, Г. Золотович, А. Иванов и други възрожденски дейци. В Сиенския университет (Италия) получава степен “доктор по медицина и хирургия” през 1845 г. В научните си интереси е повлиян от древногръцките мислители Демокрит, Платон, Аристотел и френските просветители Русо, Монтескьо, Холбах.

1893 г. Роден е Никола Димитров Петков – български общественик, политик, член на Постоянното присъствие (ПП) на БЗНС. Син е на Д. Петков, брат е на П. Петков. Завършва Първа мъжка гимназия в София през 1910 г. Следва право в Париж, завръща се по време на войните. През 1922 г. завършва Сорбоната и е назначен за секретар на българската легация в Париж. След Деветоюнския преврат през 1923 г. подава оставка и живее в Париж до 1929 г. През 1932 г. става съосновател на БЗНС "Ал. Стамболийски". Редактор е на вестник "Земеделско знаме" от 1932 г. до 1934 г. След Деветнадесетомайския преврат през 1934 г. е в опозиция и се ориентира към БЗНС "Врабча 1”. От 1937 г. е отново в БЗНС "Ал. Стамболийски". Народен представител е в XXIV Народно Събрание от 1938 г. до 1939 г. Министър без ее портфейл в правителството на ОФ, образувано след Деветосептемврийския преврат през 1944 г. От лятото на 1945 г. напуска правителството и създава опозиционния БЗНС "Н. Петков". Народен представител е в VI Велико Народно Събрание (октомври 1946 г. – юни 1947 г.). Обявява се против съветската окупация и защитава българския държавен суверенитет. Арестуван е в Народното събрание на 5 юни 1947 г. Екзекутиран е след проведен съдебен процес, а партията му е забранена със закон. Посмъртно е реабилитиран през 1989 г.

1899 г. Роден е Ърнест Милър Хемингуей – американски писател. В началните класове на гимназията е редактор на ученическия вестник. Първите по-значими професионални познания придобива във вестник “Канзас Стар”, където постъпва през 1917 г. Участва във Втората световна война като санитар в автоколона линейки на Червения кръст. След войната е пътуващ кореспондент от 1921 г. до 1924 г. на издаваните в Торонто (Канада) вестници “Дейли Стар” и “Стар Уикли”. От 1921 г. до 1926 г. живее в Париж. Първата му книга е сборник с разкази “В наше време” (1924 г.), отпечатана в Париж от У. Бърд в 170 екземпляра; второто издание излиза през 1925 г. с тираж 1335 екземпляра. През 1926 г. издава първия си роман “И изгрява слънце (Фиеста)”, от който само за 4 месеца са продадени 12 хиляди екземпляра в Ню Йорк. Вторият сборник с разкази “Мъже без жени” Хемингуей издава през 1927 г. в издателството “Ч. Скрибнърс Сънс”. След това е издаден сборника “Победителят нищо не печели” (1933 г.), отново на издателска къща “Ч. Скрибнърс Сънс”. От 1937 г. до 1939 г. отразява събитията в Испания като кореспондент на Североамериканско сдружение на вестниците. През този период печата разкази за Испания и испански събития в списанията “Ескуайър”, “Кен”, “Ню Масис”. Плод на впечатленията му от Испания е и пиесата “Петата колона” (1938 г.; същата година и филмов сценарий към нея). През 1936 г. излизат новелите “Краткото щастие на Франсис Макомбър” и “Снеговете на Килиманджаро”, последвани от “Зелените хълмове на Африка”. Своеобразен връх на “испанската тема” е романът “За кого бие камбаната” (1940 г.). Хемингуей участва във IIървата световна война. От този период е антологията му “Хора по време на война” (1942 г.). През 1950 г. издава романа “Отвъд реката, сред дърветата”, но истински триумф постига с повестта “Старецът и морето” (1952 г.). Книгата е наградена с “Пулицър” в САЩ за 1952 г. С журналистика се занимава и през 50-те години, когато живее в имението си “Ла Финка Вихия” до Хавана, Куба. Самоубива се в Кечъм, Айдахо. След смъртта му излизат книгите “Опасно лято”, “Острови по течението”, “Райската градина” и други. През 1954 г. получава Нобелова награда за литература.

По материали на Агенция Фокус