1880 г.



Роден е Йордан Стефанов Йовков – български писател белетрист, класик на българската литература. Завършва гимназия в София (1900 г.) и Школата за запасни офицери в Княжево (1913 г.). Започва да учи право в Софийски университет “Св. Климент Охридски”, но прекъсва поради липса на средства. Участва във войните като офицер. Учителства 11 години в Добруджа. През 1920 г. е аташе по печата в българската легация в Букурещ. Понижен е през 1925 г. поради липса на ценз - факт, изживян твърде болезнено от писателя. Подава оставка през 1927 г. и става преводач в Министерство на външните работи в София. Дебютира през 1906 г. със стихове - бледи подражания на символизма. Първия си разказ "Овчарова жалба" печата в списание "Просвета" през 1910 г. Освен разкази, очерци, цикли разкази и романи Йовков пише драми и комедии. Романтик-реалист, той създава дълбокохуманна психологическа проза, лишена от външноефектна, динамична фабула, но пропита от оптимизъм, стремеж към красота и нравствена извисеност. Заедно с Елин Пелин е един от най-добрите майстори на българския разказ. Съчинения: "Разкази" (т. I-II, 1917-1918 г.), "Жетварят" (1920 г.), "Последна радост" (1926 г., 2 издание, 1933 г., под заглавие "Песента на колелетата"), "Старопланински легенди" (1927 г.), "Вечери в Антимовския хан" (1928 г.), "Разкази" (т. I, II, III – 1928 г., 1929 г., 1932 г.), "Албена" (1930 г.), "Милионерът" (1930 г.), "Боряна" (1932 г.), "Чифликът край границата" (1934 г.), "Женско сърце" (1935 г.), "Ако можеха да говорят" (1936 г.), "Обикновен човек" (1936 г.), "Приключенията на Гороломов" (1938 г.). През 1970 г. излизат "Събрани съчинения" в 7 тома под общата редакция на С. Султанов. Йовков умира на 15 октомври 1937 г. в Пловдив.

"- Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката - каза селянинът и погледна Моканина. - Ей в онуй село била, е! Хайде дано я видим и ние!

- Ще я видим ли, чичо? - продума момичето и ясните му очи светнаха.

Нещо се надигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха.

- Ще я видите, чедо, ще я видите - високо заговори той. Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти. Да даде господ да я видиш, чедо, да оздравееш... я, млада си. Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш... и ще оздравееш, чедо, не бой се...

Майката стисна очи и заплака. Високият, едър селянин се закашля, хвана коня за юздите и го поведе.

- Хайде със здраве! - викаше след тях Моканина. - Близо е селото. Все по теля, все по теля!

Той дълго стоя на шосето и гледа подир каруцата. Гледаше майката с черния й чумбер, момичето легнало до нея, високият селянин, който крачеше прегърбен и водеше малкото конче, а над тях, между всеки два телеграфни стълба лястовичките се разхвърчаваха, после пак се връщаха и кацаха на жицата.

Замислен, Моканина се върна при овцете си и се залови отново за цървулите, които правеше от нещавена волска кожа. "Бяла лястовичка - мислеше си той. - Има ли я!" Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и погледна към небето, той извика:

- Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!"