1872 г.
Турската полиция арестува Димитър Общи. Веднага след Арабаконашкия обир софийският управител Ахмед Мазхар паша предприема решителни мерки за разкриване на извършителите. След едномесечни издирвателни действия полицията успява да арестува всички участници в четата на Димитър Общи. Разпитите първоначално се водят в Орхание (днес Ботевград) и Тетевен, а впоследствие в София.
Димитър Общи (Димитър Николов, Димитър Косовеца) е деец на националнореволюционното движение, помощник на Васил Левски. Роден е около 1835 г. в с. Дяково, Скопско (днес в Република Македония). През 1866 г. участва в Критското въстание (1866-1869 г.), след което известно време е при Джовани Гарибалди в Италия, обикаля из Черна гора и Сърбия, действа с чета из българските земи. Преди това през 1862 г. участва в Първата българска легия в Белград. Определен е от Българския революционен централен комитет за пръв помощник на Васил Левски. През 1871 г. се прехвърля на юг от р. Дунав и се включва в изграждането на Вътрешната революционна организация. Подтикван от амбицията за по-голяма власт, не спазва строго дисциплината, както се изисква в устава на организацията, и предприема даже фракционна борба против Васил Левски. С тези си действия създава сериозни трудности при изграждането на революционната мрежа в различните краища на страната. През есента на 1872 г. организира Арабаконашкия обир, който става причина за първите удари върху революционните комитети в Софийско, Орханийско (днес Ботевградско), Тетевенско и др. Заловен от османските власти и изправен пред съда, Димитър Общи прави пълни разкрития за дейността на ВРО в тези краища, смятайки, че по този начин обществеността в Европа ще прецени обира не като криминален, а като политически акт. Вместо това той допринася за разкриването на революционната мрежа в Западна България и за арестуването на голяма част от нейните дейци. Осъден е на смърт и е обесен в София на 16 януари 1873 г.
1877 г.
Руски гвардейски части под командването на генерал Й. Гурко превземат с. Горни Дъбник. Прекъсва се комуникацията на Плевенския гарнизон с турския тил. По същото време руски и турски отряди водят ожесточени боеве при с. Телиш.
Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) е война между Русия и Турция, довела до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско иго и до възстановяването на българската държава. Предизвикана е от подема на националноосвободителните движения на Балканите (въстанието в Босна и Херцеговина (1875-1878 г.), с което започва т. нар. Източна криза, Старозагорското въстание (1875 г.), Априлското въстание (1876 г.) в България) и широкото обществено движение в тяхна подкрепа. Целта на Русия е да подпомогне революционното движение в стремежа си да засили своето влияние на Балканите и да премахне някои неблагоприятни за нея последици от Кримската война (1853-1856 г.).
Русия полага усилия за уреждане на Източната криза по дипломатически път. За целта по нейна и на Англия инициатива се свиква Цариградската конференция (1876-1877 г.). След нейния неуспех войната става неизбежна.
Във войната Русия дава 200 000 убити, изчезнали, починали и ранени. Същността на този факт не се променя от субективните намерения на царизма, дори след като се допусне, че войната избухва, за да бъдат осъществени експанзионистичните планове на руския царизъм.
Българският народ участва много активно във войната. Наред с Българското опълчение, в хода на войната възникват спонтанно множество въоръжени отряди (с около 35 000 бойци). Тяхното участие с основание се смята за продължение на националната революция, и то вече не като саможертва, а като свещен дълг, като върховна повеля. Участието на българския народ не се ограничава само в съпроводителни акции по време на войната като продоволствена помощ, разузнавателни сведения, битова и медицинска подкрепа. Българите спомагат за успешното провеждане на много бойни операции и по този начин се превръщат в действена сила, във фактор за спечелване на победата над Османската империя и освобождението на България.
|
1925 г.
Отменя се военното положение, което е обявено от правителството след атентата в столичната катедрала "Свети Крал" (днес "Света Неделя"), извършен на 16 април същата година от БКП, при който са убити над 150 души (депутати, генерали и др.).
Строителството на катедралата "Свети Крал" започва през 1885 г. и завършва през 1886 г. Изградена е по проект на руския архитект Л. О. Василиев.
1956 г.
Ден след началото на въстанието в Унгария срещу еднопартийната диктатура, съветски танкове навлизат в Будапеща и бунтът е потушен. Министър-председателят на страната (заемащ поста от 1953 г.) Имре Над (Наги) застава на страната на въстаналия унгарски народ. След потушаването на бунта емигрира в Белград. Връща се в Унгария, където е осъден на смърт и е обесен.
След като по време на Втората световна война Унгария участва на страната на Германия, през 1944 г. в условията на съветско военно присъствие в Дебрецен се сформира революционно правителство, което обявява война на Германия. На 1 февруари 1946 г. Унгария е провъзгласена за република; установява се тоталитарен режим на управление под ръководството на Унгарската комунистическа партия. През 1949 г. страната става член на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), през 1955 г. на Варшавския договор. През 1989 г. съветският модел на управление се проваля напълно, социалната и политическа система рухва, установява се демократичен парламентарен режим. През 1990 г. изборите са спечелени от демократичната опозиция.
|
По материали на Фокус |