916 г.



Умира Св. Климент Охридски – първият български епископ, който проповядва словото Божие на славянски език. Някои съвременни учени приемат, че той е създателят на кирилицата, много по-опростена като графична система азбука от глаголицата. Климент Охридски e роден около 840 г. Той е архиепископ, учител и книжовник, един от учениците на братята Кирил и Методий. Биографичните данни за него, особено до пристигането му в България, са твърде оскъдни. Предполага се, че е роден в югозападните български земи. Знае се, че като ученик на братята Кирил и Методий взима участие в тяхната великоморавска мисия. След смъртта на Кирил през 869 г. придружава Методий от Рим до Панония и Великоморавия. А след неговата смърт през 885 г. заедно с Горазд застава начело на борбата против немското католическо духовенство в Панония и Великоморавия. Климент Охридски е принуден да напусне пределите на тези две западнославянски княжества, след 885 г. заедно с Наум, Горазд, Сава и Ангеларий се отправя на изток и през Белград пристига в България. Тук е посрещнат много радушно от княз Борис I, който управлява от 852 г. до 889 г. и бива изпратен за учител в югозападните български земи – областта Кутмичевица. Установява се в Охрид (откъдето е наречен и Охридски) и създава там Охридската книжовна школа. За един период от 7 години между 886 г. и 893 г. Климент Охридски успява да подготви 3 500 ученици. През 893 г. е ръкоположен за пръв славянски архиепископ в Дрембица, или Великия, поради което му е прибавена и титлата Велички. Книжовното му дело е изключително голямо както по своя обем, така и по значение. Предполага се, че Климент Охридски е автор на около 75 поучителни и похвални слова и на двете пространни жития на Кирил и Методий. Той е един от инициаторите и участниците в създаването на кирилицата (като по-опростен вариант на глаголицата). Съчиненията му получават широко разпространение във всички славянски страни. Книжовното му наследство се усвоява от Русия, Сърбия и Румъния. На негово име е наречен Софийският университет – първото висше учебно заведение, открито в България след Освобождението. Името му носят още Университетското издателство в София, а доскоро и Духовната академия.

1330 г.



След срещата на българската и сръбската армия на хълмистото поле при Земен цар Михаил ІІІ Шишман и крал Стефан Урош ІІІ Дечански не достигат до мирно решение на конфликта, но решават да бъде сключено еднодневно примирие.

Цар Михаил ІІІ Шишман, е син на деспот Шишман, владетел на Видинската област. Денят и годината на раждането му не са известни. Избран е за цар на болярски съвет след смъртта на цар Георги Тертер II, който царува от 1321 г. до 1322 г. В един венециански документ от 1313 г. той е упоменат като "Михаил деспот на България, господар на Видин, родственик на цар Урош". За дъщерята на крал Стефан Урош II Анна-Неда Михаил III се жени през 1292 г., когато Милутин е принуден от татарския хан Ногай да върне Видин на деспот Шишман. През 1323 г. предприема поход срещу подбалканските градове и опустошава околностите им, обсажда и принуждава градовете между Месемврия и Сливен да признаят властта му. В отговор император Андроник III организира поход в Тракия и завладява Пловдив. През 1324 г. Михаил ІІІ Шишман организира поход срещу отцепника Войсил, а след неговото бягство в Константинопол нахлува в Източна Тракия и в продължение на 12 дни опустошава земите между Вира и Траянопол. През август 1324 г. Михаил ІІІ Шишман и Андроник III сключват мирен договор, според чиито клаузи българската държава задържа черноморските крепости Аетос, Анхиало, Месемврия, Русокастро, Диампол. Във византийски ръце остават Пловдив, Созопол, Агатопол и Вукелон. Междувременно през 1324 г. Михаил ІІІ Шишман изпраща в заточение своята първа съпруга Анна-Неда и сина си Иван Стефан. Причините за това решение се крият както в желанието на българския владетел да сключи съюз с Андроник III, като за да потвърди това си намерение сключва брак с вдовицата на Теодор Светослав и сестра на Андроник Теодора, така и в силно влошените му отношения със сръбския крал Стефан Урош III Дечански. През 1326 г. Византия е обхваната от вътрешнополитическа криза. В тази ситуация българският владетел сключил таен договор за взаимопомощ (т.нар. Черноменски договор от 13 май 1326 г.) с император Андроник III. Съгласно клаузите на Черноменския договор българският владетел се задължава да подкрепи Андроник III в борбата му срещу неговия дядо, а младия император Михаил III срещу Стефан Урош III. Сръбският крал Стефан Дечански заема страната на стария император Андроник II. През 1328 г. отношенията между Михаил Шишман и Андроник III силно се влошават след свалянето на стария император от престола и обявяването на Андроник III за "автократор". Военните действия между двамата приключват с подписването на т.нар. Одрински мир, според който срещу голяма парична сума Михаил III Шишман връща на Византия крепостта Вукелон (октомври 1328 г.). През май 1329 г. мирният договор е потвърден. През пролетта на 1330 г. Михаил III Шишман предлага на Андроник III организирането на антисръбски поход. Към българо-византийската коалиция се присъединяват и Иванко Бесараб, Белаур – брат на Михаил III Шишман и деспот на Видин, и Иван Александър – братовчед на българския владетел и деспот на Ловеч. На 19 юни 1330 г. българските войски, предвождани от Михаил III Шишман, потеглят от столицата Търново и скоро след това завземат Земен. Предложението на Стефан Дечански за възстановяване на мирните отношения било отхвърлено и неговите войски се установяват при Велбъжд. Преговорите между двете враждуващи страни, провели се между 25 и 27 юли 1330 г., приключили със споразумение за еднодневно примирие. На 28 юли българската войска се пръска да търси храна. В този момент каталаните и част от сръбската войска, командвана от бъдещия цар Стефан Душан, нападат българите и ги разгромяват. В битката загива и българският цар Михаил III Шишман. Погребан е в църквата "Св. Георги" в с. Старо Нагоричане. Михаил III Шишман е последният български владетел, водещ политика към установяване на военна и политическа хегемония на България на Балканския полуостров.

1933 г. Роден е Дончо Цончев – български писател. Дончо Цончев завършва геология в Софийски университет “Климент Охридски” през 1959 г. От 1951 г. до 1953 г. работи като зидар. В периода между 1959 г. и 1963 г. е геолог в Родопите и Странджа. Учител е в София (1963-1966 г.), геолог в Министерството на горите (1966-1968 г.), завеждащ редакция в издателство “Народна младеж” (1968-1970 г.), заместник-главен редактор е на “Профиздат” (1970-1973 г.), завеждащ отдел “Българска литература” (1973-1989 г.) в сп. “Съвременник”, директор на списание “Лов и риболов” (от 1989 г.), основател и директор на вестник “Наслука” (от 1991 г.). Публикува в периодиката от 1956 г. Пише за природата и света на животните, както и детско-юношеска проза. Автор е на разкази, новели, повести, драми – “Мъже без вратовръзки” (1966 г.), “Роман на колелета” (1970 г.; 1974 г.), “Червени слонове” (1970 г.), “Опасни типове” (1971 г.), “Почти любовна история” (1972 г.), “Принцовете” (1976 г.; 1991 г.), “Ако можехме да ги чуем” (1977 г.), “Звезден прах” (1981 г.), “Къщата на песните” (1985 г.), романовата трилогия “Жълтата къща” (1982-1986 г.), “Дневникът на един геолог” (1989 г.), “Циганинът” (1991 г.), “Ние, децата на голямата лъжа” (1992 г.).

1930 г. Роден е Наум Шопов – български театрален и киноактьор. Наум Шопов дебютира в киното в “Бедната улица” (1960 г.). Постига големи успехи на сцените на Театъра на Българската армия. Особено запомнящи се са театралните му роли в спектаклите: “Делото “Дантон” (1977 г., Театър на Българската армия), “Сън” (1989 г., Народен театър “Ив. Вазов”), “На дъното” (1998 г., Народен театър “Ив. Вазов и други. Носител на награда за актьорско майсторство на Прегледа на пиеси с младежка тематика в Пловдив през 1968 г.; на две награди “Аскеер” за мъжка роля; на много награди от Съюза на актьорите в България и др. Едни от най-известните филми с негово участие са: “Двама под небето” (1962 г.), “Инспекторът и нощта” (1963 г.), “Крадецът на праскови” (1964 г.), “Вълчицата” (1965 г.), “Няма нищо по-хубаво от лошото време” (1971 г.), “Нона” (1973 г.), “Вилна зона” (1975 г.), “Вечни времена” (1975 г.) “По дирята на безследно изчезналите” (1977 г.), “Топло” (1978 г.), "Капитан Петко войвода” (1981 г.), “Под едно небе” (1982 г.), “Константин Философ” (1983 г. – 1986 г.), “За госпожицата и нейната мъжка компания” (1984 г.), “Горски хора” (ТВ, “Тишина” (1990 г.), “О, Господи, къде си?” (1991 г.), “Мълчанието” (1991 г.), “Граница” (1994 г.), “Вагнер” (1998 г.), “На дъното”, “Магьосници” (1999 г.), “Последно кино” (2002 г.), и др.

2002 г.



Умира Христо Константинов Фотев – български поет.

Завършва фабрично-заводско училище в Сливен през 1951 г. Моряк е на моторен кораб от 1953 г. до 1954 г., художник е в стенописно ателие в Ямбол (1957 г. – 1959 г.); драматург е на театъра “Адриана Будевска”, Бургас (1961 г. – 1962 г.); творчески секретар е на Дружеството на бургаските писатели (1964 г. – 1990 г.); главен редактор е на алманах “Море” (от 1990 г.). Носител е на националната литературна награда. “П. К. Яворов”, Чирпан (1992 г.), литературната и морална награда “Атанас Яранов” (1993 г.), наградата за цялостна творческа дейност “Пеньо Пенев” (1994 г.); “Златен Пегас”, Бургас (1994 г.); национална литературна награда за поезия “Иван Николов”, Пловдив (1995 г.) и други. Литературното му наследство включва Съчиненията: “Баладично пътуване” (1961 г.), “Лирика” (1965 г.), “Сантиментални посвещения” (1967 г.), “Пристанище” (1969 г.), “Обещания за поезия” (1978 г.), “Венецианска нощ” (1989 г.), “Литургия за делфините” (1981 г.), “Аполис” (1993 г.), “Над съня” (1995 г.), “Пейзаж от думи” и др.
http://www.vbox7.com/play:75604e1e

Христо Фотев
Душата ми тя строга е...

Душата ми (тя строга е) не мога!
Не се научих до сега да мразя...
Но ти - която си ми дадена от Бога -
как мога аз да те спася! Да те
запазя!
В земята ти отново да се влюбя,
да те отгатвам и пропадам в
песен...
Възможно ли е пак да те загубя
аз - в тоя свят - до ужас
безсловесен?