Учителката
09:47 ПОСЛЕДЕН УРОК:
Контейнерите за боклук пред блока.
Тук всяка сутрин идваше жена,
във вехти дрехи, слаба, невисока,
с количка, а през зимата с шейна.
Преглеждаше в сметта добре нещата,
отделяше полезните на вид,
изглеждаше ми странно тя позната
в походка, маниер, в гърба превит.
Бях все зает, началник в общината,
до службата ме караха с кола,
и само сутрин, точно до вратата,
я виждах, беше вечно с очила.
Веднъж обаче тя ме заговори.
Попита ме с усмивка за часа.
Невероятно близка ми се стори.
И я познах, познах я по гласа.
Бе моята учителка любима
в последния гимназиален клас.
Заместваше почти една година.
Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас.
Цял ден на работа за нея мислех –
учителката, станала клошар,
в бюрото нещо търсех, нещо чистех,
бях станал ученика Божидар.
Не бе познала в мене ученика.
Самият аз бях доста променен –
солиден, тежък, лика и прилика
с мастит, авторитетен бизнесмен.
На заранта я чаках много рано.
Прекрасно утро! Неработен ден.
В боклука ми, на дъното прибрано,
лежи кашонче, дар голям от мен.
Усетих зад гърба си, че пристига.
Изсипах кофата с боклук завчас
и без дори главата да повдигам,
прибрах се бързо, на бегом у нас.
В кашончето бях сложил триста евро,
кафе, парфюм, кутия с шоколад,
вълнувах се и бе ми малко нервно,
но в себе си се чувствах много млад.
Закусих и полегнах на дивана.
На входната врата се позвъни.
Излязох да отворя. Никой няма.
Пред прага плик с кашончето встрани.
"Не те ли учих, драги Божидаре,
че всяка работа краси човек,
дори и бедността от бога дар е,
макар и в двадесет и първи век.
Нима в очите ти съм просякиня?
Срамуваш се да поговориш с мен.
Обратно връщам твойта милостиня
и знай, ще легна гладна този ден.
Не прося милост, бедността не крия.
Клошар съм, няма как, не върша грях."
Това прочетох. Щях да се убия.
Учителката вече не видях