И ти си бил дете (почти не вярваш),
и ти си имал къдри от злато;
застанал бос, на глас си разговарял
с обувките и детското палто.

Следил си лястовиците, безгрижен
си хвърлял книжни лястовици сам
и си през счупени бутилки виждал
червени хора, сини дървеса.

Къде отиде времето, когато
е крепнела невръстната душа,
играла е със палавия вятър
и е била сетра на вси неща?

Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в твойта самота,
врази ти стават старите другари
и опустява медлено света.

Гори във пладнята просторът,
немеят листите от зной.
Прозорецът стои разтворен,
а в стаята умира той.

Какво ли вижда? Той сънува
поляни, сенки, дървеса
и струва му се, че дочува
на свойте спомени гласа.

Във този миг една латерна,
запяла под едно дърво,
от прага на нощта безмерна
го връща в светлия живот.

Каква ръждива сянка има
под слънчевия лъч димът!
Гори денят неумолимо,
червените стрехи горят.

Но сънищата му не спират
да го зоват и мамят пак
и сякаш извори извират
из свирещия стар сандък.

Латерната звучи безгрижно
в натегналия огнен зной.
Лежи студен и неподвижен
и вече я не чува той.