986 г.



Българските войски побеждават ромеите в битката при прохода “Траянови врата”.

През лятото на 986 г. византийският император Василий ІІ навлиза дълбоко в пределите на България и достига до гр. Средец, като безуспешно се опитва да го превземе. На 17 август в прохода “Траянови врата” българите обкръжават оттеглящите се от София ромейски колони, преграждат пътя на византийците за отстъпление и ги нападат в планинските теснини. Сражението се командва от Самуил, но в него участват и брат му Арон и синът на цар Петър - Роман (971 г. – 997 г.). По-голямата част от византийската войска е избита, а император Василий ІІ преминава през прохода, за да се спаси във Филипопол (Пловдив). Разказите на хронисти представят бягството му като паническо – императорската палатка и знаците на императорското достойнство са изоставени и завладени от българите. Последвалото поражение на неговата армия осуетява плановете му да покори още в края на 80-те години на Х в. България. Победата при Траянови врата укрепва увереността на Самуил във възможностите на неговата войска и стабилизира позицията му на водач на българския народ.

1876 г.



Виктор Юго произнася реч във Френския парламент, в която изобличава равнодушието на европейската дипломация към жертвите на Априлското въстание в България, извършено през 1876 г. и отправя апел към Европа в защита на българския народ, пострадал от османските жестокости по време и след потушаването на въстанието. Речта му намира горещ отклик сред българската емиграция в Румъния, а Българското централно благотворително общество, в знак на признателност за големия му жест, го провъзгласява за свой почетен член.

Виктор Мари Юго е френски поет, романист, драматург и общественик. Той е роден е на 26 февруари 1802 г. в Безансон, в семейство на бригаден генерал. Юго започва да пише още в училищна възраст. През 1817 г. негови стихове са удостоени с награда от Френската академия и са публикувани през 1822 г. в книгата “Оди и разни стихотворения”, която му донася известност. През 1818 г. излиза и първата част от романа “Бюг Жаргал” (публикуван през 1825 г.). През 1826 г. оглавява литературното дружество “Сенакъл”, в което влизат Сент Бьов, Мюсе, Вини, Александър Дюма и други млади писатели-романтици. През 1831 г. излиза романът му “Парижката Света Богородица”. През 30-те и 40-те години става член на Френската академия и пер на Франция. След революцията от 1848 г. се противопоставя на узурпацията на властта от президента на Втората република Луи Бонапарт, а след преврата ( 2 февруари 1851 г.) е принуден да избяга от Франция.

Романи от 60-те год.: Клетниците” (1862 г.), “Морски труженици” (1866 г.), “Човекът, който се смее” (1869 г.). Юго се връща в родината си през 1870 г., след падането на Втората империя. Скоро след Френско-пруската война и разгрома на Парижката комуна излиза книгата “Страшна година” (1872 г.) и “93-та година” (1874 г.). През 1882 г. завършва своя епос “Легенда на вековете”. Умира на 22 май 1885 г. в Париж.
1886 г.



Княз Александър I се връща в страната и одобрява действията на наместничеството и кабинета на Васил Радославов.

На 9 август 1886 г. група офицери русофили извършват преврат и свалят Александър I Батенберг от престола. Въпреки извършения контрапреврат, поради отказа на руския император да одобри завръщането му в България, на 26 август с.г. той абдикира и напуска завинаги пределите на страната, като се отказва от българската княжеска титла и от привилегиите си на принц. До края на живота си служи в редовете на австро-унгарската армия в Грац. Александър I Батенберг умира на 19 ноември 1893 г. По негово желание е погребан в София, където му е издигнат мавзолей.

1853 г. След окупацията на Влашко и Молдова от руската армия е изготвена молба от влиятелни български търговци (Иван Селимински, Евлоги Георгиев Недев, Михаил Авромович, архимандрит Максим Райкович) от Букурещ, Галац и Браила до руския император Николай I с искане за автономия на българите.