1807 г.



Роден е Джузепе Гарибалди - италиански патриот, народен герой на Италия и генерал. Един от водачите на революционно-демократичното крило в националноосвободителното движение, борещо се за обединение на Италия "отдолу". Син на моряк. Участва в републиканското въстание на Рио Гранде срещу бразилското правителство през 1839 г. Бори се в отечеството си за обединението на Италия срещу австрийците, Неаполитанското кралство и папството, а през 1870 г.-1871 г. участва във войната на Франция срещу Прусия. Автор е на интересни мемоари и романи. В негова чест са издигнати много паметници в Италия и Франция. Гарибалди умира на 2 юни1882 г. на о. Капрера.

1850 г. Селските старейшини, събрани на Връшка чука, отправят чрез сръбския княз Александър Карагеоргевич ново изложение до султана. Изготвен е и писменият отговор на поставените от турските власти искания за връщане на населението по селата. На 6 и 7 юли пратеници на Али Риза паша и на сръбския княз преговарят на Връшка чука с водачите на българските въстаници за завръщането на населението по домовете. На 30 юни Али Риза паша изпраща във въстаническия лагер в района на Връшка чука и с. Раковец делегация с писмено възвание, в което се дава тридневен срок за разпускане на въстаническите отряди. На населението се предлага да излъчи свои представители, които да изложат пред властите своите искания. На следващия ден се провежда съвещание на селските старейшини от Видинско и Кулско, което трябва да уточни по-нататъшната тактика на въстаниците. Изготвено е изложение, в което се описва тежкото положение на населението в Ломско, Видинско и Белоградчишко, като изрично се акцентира върху лоялността на българите към султана. "Сега - заявяват селските старейшини, сме станали и трите нахии да си видиме правицата, що ни писуваше фермано царски, а они обърнаха на назе пушки, ножеве, топове, та ни избиха, изсекоха, къщи запалиха, попове изсекоха, църкви обраха, пивници изтрошиха, брашно разпиляха, казани съсипаха..."

1883 г.


Роден е Петър Стоянов Мутафчиев. Той е български историк медиевист и византолог, редовен член на БАН от 1937 г. Баща е на професор Вера Мутафчиева. Мутафчиев завършва специалност “История” и “География” в СУ “Св. Климент Охридски” през 1910 г. Специализира византология в Мюнхен. Работи в Народния музей в София за периода 1910 г.-1920 г. Преподавател в Катедра “История на Византия и Източна Европа”. Уредник на Средновековния отдел към Народния археологически музей в София през 1910 г.-1920 г., с прекъсвания по време на войните. Мутафчиев участва в Балканската и Междусъюзническата война, както и в Първата световна война като запасен офицер. Награден е с орден “За храброст”, IV степен през 1917 г. Специализира византийска история и гръцка палеография в Института по византология и новогръцка филология към Мюнхенския университет при проф. А. Хайзенберг като стипендиант на фонда “М. Дринов”. Мутафчиев е редовен доцент в Катедра “История на Източна Европа и Византия” от 1923 г. Получава Първа награда за наука от фонд “Берлинов”, присъдена му от УС на БАН през 1927 г. Мутафчиеве член-кореспондент на Славянския институт в Прага от 1929 г., по-същото време е избран и за почетен член на Българския археологичен институт. През 1935 г.-1943 г. е главен редактор на сп. “Просвета”. Мутафчиев е редовен професор в СУ “ Св. Климент Охридски”, почетен член на Полското историческо дружество и действителен член на БАН (1937 г.). Титуляр в на Катедра “История на Източна Европа и Византия” в СУ “ Св. Климент Охридски” през 1937 г.-1943 г. Декан е на Историко-филологическия факултет на СУ “ Св. Климент Охридски” през 1936 г., а на следващата година е избран за действителен член на БАН. Мутафчиев е почетен член на научното дружество “Стефан Тиса” в Дебрецен от 1938 г. Почетен доктор на СУ “ Св. Климент Охридски”. Член е на Полската АН (1939 г.); почетен д-р на Виенския университет (1943 г.). Автор е на над 270 научни статии, студии и книги. Негови съчинения са “История на българския народ” (в 2 т., 1943 г.; 1986 г., с редактор В. Гюзелев), “Избрани произведения” (в 2 т., 1973 г.), “История на българския народ (681-1323 г.)” (1986 г.), “Книга за българите” (1987 г.), “Лекции по история на Византия” (в 2 т., 1995 г.), “Лекции по история на културата” (1995 г.), “Изток и Запад в Европейското средновековие” (1997 г.), “История на българския народ. От наченките на човешки живот по нашите земи до Българското възраждане” (1998 г. в съавторство с В. Мутафчиева). Петър Мутафчиев умира на 2 май 1943 г. в София.
1971 г.



След смъртта на патриарх Кирил наместник-председателят на Светия синод на Българската православна църква митрополит Максим е избран за патриарх от Патриаршески избирателен църковно-народен събор с 98 гласа от 101 участници.

Българският патриарх Максим (със светско име Марин Найденов Минков) е роден на 29 октомври 1914 г. в село Орешак, Троянско. След завършване на прогимназия става послушник в Троянския манастир. От 1929 г. до 1935 г. учи в Софийската Духовна семинария, която завършва с отличие. През следващите три години Марин е певец и деловодител при храма “Успение Богородично” в Русе. От есента на 1938 г. до 1942 г. изучава богословие в Софийския университет ”Св. Климент Охридски”, като през ваканциите е певец, библиотекар и проповедник в Троянския манастир. През последната година на обучението си (на 13 декември 1941 г.) приема монашески подстриг с името Максим от Ловчанския митрополит Филарет и под духовното старчество на тогавашния игумен на Рилския манастир архимандрит Натанаил. Седмица по-късно в храма на Софийската духовна семинария “Св. Йоан Рилски” е ръкоположен в йеродяконски чин от Врачанския Митрополит Паисий. След кратко служене като митрополитски дякон и проповедник в Ловчанска епархия, е назначен за учител-възпитател в Софийската духовна семинария. Близо пет години заема тази длъжност (от 1942 г. до лятото на 1947 г.). Междувременно, на 14 май 1944 г., в Черепишкия манастир “Успение Богородично” се състои ръкоположението на отец Максим за йеромонах от Врачанския Митрополит Паисий. На 12 юли 1947 г. по решение на Светия Синод е възведен в архимандритско достойнство от Доростолския и Червенски митрополит Михаил. От 1 септември 1947 г. до 1 май 1950 г. архимандрит Максим е протосингел на Доростоло-Червенската митрополия, след което (до 1955 г.) е предстоятел на Българското църковно подворие при Московската патриаршия. След като се завръща в България заема поста главен секретар на Св.Синод (от 15 юли 1955 г. до 1960 г.), като междувременно е и председател на редакционната колегия на Синодалното издателство на БПЦ (от 1957 г. до 1960 г.). Хиротонисан е в епископски сан с титлата ”Браницки” на 30 декември 1956 г. в Патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски”. На 30 октомври 1960 г. е избран, а на 20 ноември същата година канонически утвърден за Ловчански митрополит. След смъртта на патриарх Кирил, митрополит Максим е наместник-председател на Св. Синод от 13 март до 4 юли 1971 г. По решение на Патриаршеският църковно-народен избирателен събор в София е интронизиран на 4 юли 1971 г. за Софийски митрополит и Български патриарх.

По материали на Агенция Фокус