927 г.



По време на приготовления за война с Византия от сърдечен удар умира цар Симеон I Велики. Веднага след възкачването му на престола през 893 г. отношенията с Византия се изострят, тъй като византийският император Лъв VI Философ мести тържището на български стоки от Цариград в Солун. Византийският владетел отказва да промени тази разпоредба и в защита на българските търговци Симеон I навлиза в Източна Тракия и разбива византийците при Одрин. В отговор император Лъв VI влиза в съюзни отношения с маджарите, които нахлуват в българските земи и на територията на днешна Добруджа разбиват изпратената срещу тях войска на княз Симеон. Князът и болярите му са принудени да се оттеглят в крепостта Дръстър и да започнат преговори за мир. По време на преговорите с Лъв Хиросфакт българският владетел успява да сключи съюз с печенегите и съвместно с тях да разгроми маджарите. След като укрепва тила си, Симеон насочва войските си на юг и през 896 г. нанася тежко поражение на ромеите при Булгарофигон. Византийският император е принуден да подпише мирен договор, с който се възстановява статуквото отпреди 894 г. От 894 до 913 г. отношенията между двете държави са мирни. Вероятно в този период българите трайно овладяват земите на днешна Западна Македония и Албания. През 904 г. арабите, водени от Лъв Триполитански, завладяват и опустошават Солун. От това се възползва и княз Симеон и макар войските му да не завладяват Солун, българо-византийската граница е изместена на 20 км северно от Солун. Войната започва през 913 г. и е предизвикана от пренебрежителното отношение на съимператора Александър, поел властта поради малолетието на император Константин VII, спрямо българското пратеничество. През 913 г. Симеон I стига до стените на Цариград. Византия е принудена да му признае титлата цар на българите, въпреки че следващата година го анулирала. Тогава българските войски нахлули отново в Източна Тракия и превземат Одрин. На 20 август 917 г. в Ахелойската битка византийската войска е обкръжена и избита. Следва второ поражение при Катасирти и патриарх Николай Мистик апелира за спиране на войната и подписване на мир. Междувременно византийската дипломация успява да раздвижи сърбите в тила на княз Симеон. Симеон изпраща срещу сърбите войска начело с кавкан Теодор Сигрица и Мармиас. Те залавят сръбския княз Петър Гойникович и поставят на престола княз Павел Бранович. През 918 г. българските войски достигат Пелопонес и Егейските острови. Свикан е църковен събор, на който Симеон I се провъзгласява за император на ромеите, а българският архиепископ е провъзгласен за патриарх. През 921 г. една българска армия достига до Дарданелите, завладява Галиполския полуостров и се опитва да премине на малоазийския бряг. През 923 г. цар Симеон I отново стига до стените на Цариград. Византия иска да започнат преговори за мир и въпреки че мир не е сключен българите снемат обсадата. По време на царуването на Симеон I Велики България достига своето най-голямо политическо, военно и културно могъщество. Той е вторият владетел след Карл Велики, който придобива титла, равнозначна на тази на византийския император. Българската църква си извоювала автокефалност, а България се превръща в духовен център на славянския свят. Втората българска столица - Велики Преслав, става един от основните културни центрове на Югоизточна Европа и град, който по великолепие съперничи на Цариград.

1387 г. Добруджанският деспот Иванко сключва договор с генуезката търговска колония в Пера (квартал в Константинопол). Договорът, с който двете страни сключват “добър и истински вечнотраен мир”, гарантира свободно и сигурно движение на търговците от двете страни; защита от вреди както на поданиците и селищата на Иванко, така и на генуезките търговци; приемане на генуезки консул, който да се грижи за интересите на генуезките търговци, и др. Той определя размера на вносните мита за генуезките търговци на 2 %, като специално подчертава безмитната търговия с луксозните и скъпи стоки “кораби, злато, сребро, бисери или други скъпоценности”. Регламентирането на отношенията между двете договарящи се страни след поредица от конфликти и взаимни нападения и обири по море и суша стабилизира положението на добруджанския деспот в черноморския район. Неговата икономическа активност, в значителна степен ориентирана към морската търговия, е важен фактор за пълната му самостоятелност в отношенията със съседните страни, включително и с Търновското царство.

1876 г. Умира Таньо войвода след като четата му е нападната от многобройна потеря, подсилена от стотина конници редовна войска. Ден преди това четниците водят изтощителен бой до Керчан баир край с. Араплар (днес Априлово). Това става след като едва се спасяват в района на с. Хайдар (днес Кардам), където отново се бият. Таньо Стоянов е роден в Сливен. През 1873 г. за революционна дейност е арестуван и заточен в Диарбекир, откъдето успява да избяга и през 1875 г. и пристига в Румъния. По време на Априлското въстание 1876 г. той организира чета от около 20 души, с която на 16 май се отправя от Олтеница към Тутракан и оттам на юг към Стара планина, за да подпомогне въстаниците от Втори - Сливенски, революционен окръг. Предварително е съгласувано едновременното преминаване на четата на Таньо войвода и тази на Христо Ботев. Общият замисъл е да се подсили въстанието и в Западна, и в Източна Стара планина и да се разединят силите на турците. Таньо войвода слиза на българския бряг на 16 срещу 17 май, а Ботев - по обяд на 17 май. Пътят на четата на войводата минава през Лудогорието край турски и смесени българо-турски села. Скоро след това четата е открита и по следите й тръгват потери.

1870 г. Васил Левски преминава от Румъния в България. Целта на му е да изгради широка мрежа от комитети, които да се заемат с практическата подготовка на бъдещата българска революция. Само за около година и половина той успява да създаде комитети в почти всички по-големи български селища, като по този начин поставя основите на Вътрешната революционна организация (ВРО). Начело на ВРО Левски поставя Ловешкия централен комитет, известен още и под името Привременно правителство в България. Връзките с Букурещкия комитет се осъществяват чрез Данаил Попов, български търговец, живеещ в Турну Мъгуреле.

1866 г. В Букурещ е създаден Таен български централен комитет. Негов инициатор е Иван Касабов, помощник на Г. С. Раковски. Създаването на организацията е повлияно от идеята на румънски либерали за “свещена коалиция” между българи и румънци и за създаване на “влахо-българската държава”. Идеята пропада, но подкрепян от Одеското българското настоятелство, ТЦБК продължава да работи. Предвижда се създаването на революционна мрежа в България и сред емиграцията. Дейците на ТЦБК са склонни към различни политически комбинации. През 1867 г. те изпращат до султан Абдулазис и Великите сили Мемоар за създаването на дуалистична турско-българска монархия, по модела на Австро-Унгария. По този начин ТЦБК смята, че ще се постигне политическо освобождение на България. Според Мемоара страната ни трябва да получи пълна административна автономия със султански наместник християнин, Народно събрание, собствена армия, конституция и самостоятелна Българска църква. Противоречивите оценки на Мемоара причиняват сътресения в ТЦБК и поради идейни противоречия комитетът се разпада през 1868 г. Приемници на ТЦБК са Българския революционен централен комитет, Българското общество и “Млада България”.

1850 г. Населението в Белоградчишко се вдига на въстание. Поредният бунт на българите прераства в най-голямото въстание в Северозападна България от първата половина на ХІХ в. В научната литература то се назовава обикновено като Видинско въстание, но неговият обхват е много по-голям. Видинското въстание предизвиква широк международен отзвук и принуждава Високата порта да предприеме конкретни действия за прилагане на аграрната реформа в този регион.

По материали на Агенция Фокус